Раждането на сина ни или за акушерките с любов.
Updated: Jan 9, 2023
Разказът за раждането на второто ни дете започва от малко по-рано и е любовно писмо до нашите акушерки.
Много често, когато ме питат за раждането ми с Акушерски кабинет “Зебра”, хората задават различни въпроси - “Това някаква стая ли е? Има ли там лекар и поне в болница ли е?”. Налага се да преодолявам първосигналното си желание да отговоря, че не е стая, а е в гората и няма лекар, а само екзорсист. Налага се, за да разкажа подробно за Акушерския модел грижа. Защото е изключително важно, значимо за всички нас, които раждаме деца и на които им се раждат деца.
За да разберете в пълнота какво правят Илона и Йоана или както обичаме да им казваме - "зебрите", и какво значи да си акушерка, ще започна историята от първото си раждане.
Можем да го наречем малък спретнат катаклизъм - непредвидимо, но пък животозастрашаващо усложнение точно на термин, зловеща тишина в иначе бурното коремче, много кръв навсякъде и една преждевременно отлепена плацента. На акушерски език това значи нещо като “лайното удари вентилатора”, както обичат да казват братята американци. Спешно секцио, пълна упойка, сълзи, страх, самота и много болка - буквално душевна. Не успявам да забравя как в интензивния сектор момичетата покрай мен веднага питат за бебетата си, а моят въпрос се задавяше в плач и отчаяние. Така и не успях да попитам. От страх, че няма да понеса това, което ще чуя. Слава Богу, и благодарение на екипа и на моята бърза гинеколожка, която пристигна светкавично, Д. беше в безопасност и стабилна, но този момент не остана щастлив спомен, а рана. Денят, в който се появи, и месеците след това, за мен бяха тежко и жестоко изпитание, което промени цялото ми същество и живота ни из основи.
Възстановяването от тази травма отне години (и изобщо не говоря за секциото). Терапия, обръщане към Господ, много четене, много мислене и накрая - записах се да уча за акушерка. Май последното помогна най-много или пък просто завърши цикъла от усилия по метода на Мюнхаузен, които полагах, за да се измъкна.
Точно това приключение ме срещна с Илона и Йоана. Възхищавах им се още преди да се запознаем и всяка новина около тях и работата им беше вълнуваща. Те правят и обучения за акушерки, които предлагат съвременни знания и умения в акушерството по много естествен и ефективен начин. Още нещо, за което съм им толкова благодарна. И така, от обучение на обучение, и след няколко семестъра, още повече учене и една годишнина от сватбата ни с Христо, се оказах бременна за втори път. Шок. Това е, което ти се случва след 3 отрицателни теста за бременност и след това 1 положителен, когато си вече почти в 9-та седмица на бременността. После, неминуемо, страх - не искам пак да лежа в отделението по патологична бременност и да съм постоянно тревожна, не искам секцио, не искам да съм разделена с бебето и да съм съвсем сама през първите дни от появата му, далеч от семейството си и без никаква подкрепа.
Бременна с И. и изпълнена с надежда.
Първата ми реакция, след прегледа при моята гинеколожка, беше да се обадя на Илона - още тогава знаех, че ще ми е нужен силен екип, а и не си представях по-подходящ човек да чуе тази новина в този момент (таткото си бях обещала да изненадам романтично втория път, защото той ентусиазирано искаше второ дете от дълго време). И така почна тази история - изпитна сесия, стрес и много благодарност и щастие, че сме благословени да ни се случи. През лятото започнах да следя бременността си и при Зебрите и ми беше изключително щастливо всеки път, когато идваше време за консултация с тях. Като малко тържество на феминизма - срещаш се с тези умни жени, които те приемат топло, не просто те изслушват, но и те чуват, разбират, напътстват и обгрижват с любов към Жената и новия живот, който носи. И се чувстваш в сигурни ръце и умове - понеже те мислят и си правят труда да се надграждат постоянно, да питат и да продължават да учат. Това не може да го направи никоя снимка от ултразвуков преглед. Двете неща не са взаимозаменяеми - акушерският модел на грижа не ви спира достъпа до лекар и ултразвук, разбира се - но ви дава толкова много повече от това.
И така, лятото беше чудесно, но скоро стана време за новия семестър от моето обучение за акушерка в университета. Искам да ви кажа, че не е особено лесно да станеш акушерка и програмата ни не е никак лека, а включва и много часове в болницата. Бременността ми се развиваше нормално, но все пак не знаех дали да продължа. Говорихме го с моите преподаватели от университета, със семейството и благодарение на тяхната подкрепа и на вдъхновението, което винаги черпя от Илона и Йоана - скочих на дълбокото.
Честна дума - беше голям зор. Имаше един момент през зимата, в който, пропускайки важна лекция, влачех болната си от бронхит дъщеря и големия си вече корем, придружен от доволно хремав нос и кашлица, към някаква лаборатория и в центъра на града свиреха класически музиканти. Убедена бях, че съм в онази сцена от "Титаник", когато корабът потъваше, а оркестърът самоотвержено продължаваше с музиката си.
Не искам да ви описвам и какво ми чуха бременните уши през тези месеци, но, за съжаление, съм убедена, че всяка жена с планове да роди нормално след секцио чува същото. Къде от искрена загриженост, къде заради необяснима и ехидна злоба, се редуваха два рефрена - за рискът от руптура на матката и любимото ми “Няма да стане твоята работа, няма да успееш!”, а също и “Няма да ти позволят!”. Беше много трудно да запазя позитивната си нагласа и обективното мислене в този период и отново трябва да благодаря на моите акушерки, които винаги ме изслушваха с търпение и разбиране и ме връщаха към реалността. А тя е, че рискът от руптура в случаи като моя е под 2% и е съвсем препоръчително да се роди нормално при условие, че са минали поне 18 месеца от операцията и няма съпътстващи проблеми с тази бременност. Акушерският модел грижа също е от огромно значение при тези раждания (VBAC) - да познаваш екипа си още от бременността и да си имате взаимно доверие, да уважават вижданията и нуждите ти, свързани с раждането, предлагайки съвременна грижа и медицина, базирана на доказателства.
Раждането на И. и голямата победа.
И така, една стена по-малко в апартамента ни, един диван в повече - сглобен в коледната вечер, едно лудо пренареждане на цялата къща, едно пътуване до София, една Ася с огромно сърце, която ме настани като кралица в дома си, и вече очаквахме появата на нашето момче.
Водите ми изтекоха в любимия ми италиански ресторант на рождения ден на Елвис (фенове сме), 3 дни след като пристигнах в София - нямаше как да е по-автентично. Благодаря на Ася и всички в ресторанта, които посрещнаха новината с усмивка и ми пожелаха толкова мили неща. След като установих някаква стабилност в главата си, звъннах на Илона, с която вече се бяхме чули по-рано, за да ми запази час за следващия ден, да чуем тоновете на бебето, за който не остана нужда. Комуникацията с моите акушерки винаги е била супер непринудена и разговорът беше изпълнен с усмивки и конструктивност, вместо с някакъв драматизъм. Завърнах зебрите обратно в кабинета им и с д-р Дончева ме прегледаха - раждането започваше, а бебето се чувстваше съвсем добре. Разбрахме се да се прибера у Ася, за да се приготвя и да си почина малко, а Христо да тръгне към нас (в този момент не беше в София, а в Русе, където живеем). Чувствах се много особено, невероятно деликатна, все едно всеки момент може нещо в мен да се счупи и всичко да се провали с трясък и ужас отново. В същото време усещах някаква непоколебима сила и мотивация в себе си, бях уверена, че всичко ще бъде наред.
Късно вечерта, вече с регулярни контракции, се разбрахме с акушерките ми, че е време всички да тръгнем към болницата, за да ме приемат. След като се посмяхме на апарата за NST, според който имах малки контракцийки, а аз си ги усещах съвсем истински, оправихме документите и отидохме в стаята, която бяха приготвили за мен. Само аз, Ася и Зебрите. Йоана набързо преобърна атмосферата в цялата стая - и инструктира всички да ми пазят тишина, беше като мой личен войн, който ще ме пази на всяка цена. Илона пък ме обгрижваше с майчина топлина постоянно. Христо все още пътуваше, не беше с мен, и аз мислех, че това ще ми е много стресиращо, но всъщност, благодарение на момичетата, липсата му не успя да ме разконцентрира. Контракциите бяха болезнени и регулярни, но все още напълно поносими - слушахме музика на свещи, скоро посрещнахме Христо, всички, без мен, хапнаха (просто не ми се ядеше и предпочитах да пия само вода), шегувахме се, следяхме тоновете на бебето и избирахме различни позиции, които да са ми удобни и да ме облекчават.
Когато контракциите станаха трудни за понасяне се преместих в банята на самата стая. Тъмнината и топлата вода, а и усамотението, ме успокоиха значително, а след това дойде и Йоана, която влезе при мен и ми помагаше като ме обливаше с душа. Самото ѝ присъствие ми вдъхваше увереност, а когато Илона идваше периодично да надникне как съм, в очите ѝ виждах такова съчувствие, че ми ставаше някак по-леко. Някъде по това време почна да ми изглежда трудно постижимо това с раждането, може даже и да съм казала “Май тая работа няма да се получи”. И тогава усещаш силата на тази армия зад гърба си - акушерките ти и близките, които са с теб. Не че се случва някакъв строен мисловен процес, който да те води до логично заключение, че си в безопасност и сред подкрепа. Усеща се по много първичен и необясним начин, вдъхва ти сили да посрещнеш всяка следваща вълна от болка и страх, която идва с контракциите.
Тоновете на бебето се чуваха чудесни, вече не ми пукаше дали има музика и за смешките на Ася и Христо, и очевидно раждането напредваше, затова Илона се обади на д-р Дончева. Когато дойде тя, сякаш вече тялото ми беше започнало да си прави каквото иска по някаква собствена програма без моето волево участие. Прегледът установи, че съм на финалната права - 8-9 см, но бебето е още високо, в косия диаметър и асинклетично. В превод - това не е оптималната позиция на главата на бебето и ако не се коригира с напредване на раждането, може да представлява проблем. Никой в стаята не позволи това да ме притесни, Йоана веднага излезе с план за действие и след една акробатика с ребозото, за която ще съм ѝ вечно благодарна, раждането продължи естествения си ход.
След няколко контракции започнах да усещам спонтанно позиви за напън и сякаш тогава дойде време за истинската битка, в която се налагаше да вляза, за да се роди бебето. Изведнъж всякакви рационални мисли по повод раждането, раждането след секцио, способностите ми като жена и акушерка отидоха на кино и на тяхно място нахлуха всякакви страхове и дори доза паника. Чувах само Илона и Йоана, но някак не регистрирах това, което ми казват. В един момент достиганаха до мен, но аз пък някак не бях в себе си. Тогава Йоана предложи да сменим позата и да сляза от леглото, на чиято облегалка се бях опряла. Не можех да повярвам, че всичко най-накрая се случва и не можех да позная себе си изобщо. И контракциите боляха много, точно ниско долу, където беше белегът от секциото, с което се роди дъщеря ми, което ме паникьосваше при всеки напън. Новата поза ме накара да се чувствам по съвсем различен начин. Облегнах се на Йоана буквално и преносно изцяло, Христо държеше ръката ми (или по-скоро аз стисках зверски неговата), а Илона ме напътстваше и поощряваше спокойно през цялото време. Аз най-накрая успях да се отпусна и да се оставя на процеса, който ме отведе до едно по-уверено мен и с няколко напъна се появи И. Лютаков в ръцете на Илона и под смаяния ми поглед. Толкова пъти съм виждала появата на бебе в родилна зала, толкова пъти съм се вълнувала и тайно съм преглъщала сълзите си от радост за новия човек и майка му, мислела съм, че се усеща облекчение и щастие, а аз стоях там и изобщо не можех да повярвам какво се беше случило току що. Мисля, че още не мога напълно да обхвана с мисъл и да облека в думи това преживяване. Успях, доведох безопасно на бял свят този малък, чудесен човек, точно както си мечтаех, без никакви намеси и проблеми. Въпреки всичко и всички и благодарение на тези невероятни жени, които са олицетворение на феминизма и съвременната акушерка.
След крайно нежелана, но поне кратка раздяла с чисто новия човек, по време на която се случи раждането на плацентата и прегледът от д-р Дончева, стана ясно, че нямам нужда от поправки на долния етаж и всъщност всичко е минало повече от идеално - нямах никакви травми и никаква нужда от интервенции. Неонатологът се върна с бебето, което също беше съвсем добре, макар и на мен да ми изглеждаше със скромни размери в сравнение с кака си, и можехме да започнем да се опознаваме. Имаше толкова топлина в този момент, всички се събраха около мен и Ася помогна да сложим И. да засуче. Абсолютен триумф. Но не такъв с конфети, фанфари и високопарни приказки. Тих, спокоен и изпълва цялото ти същество с нежност и любов. И не бях сама! Моите любими акушерки, с които минахме заедно през всички предизвикателства, бяха до мен, за да ме подкрепят, да ме обгърнат с грижа, да ни снимат и да ни се радват. И да ни донесат лично закуска и кафе. Чувствах се благословена и изпълнена с вселенски мир. И малко тъжна за всички жени, на които се налага да преживеят това предизвикателство сами, с непознати хора, изцяло в легнала позиция, свързани с апарата и системата, без да знаят какво ги чака всъщност.
Следващите дни трябваше да останем в болницата, която обаче предлагаше възможност да сме заедно със съпруга ми през цялото време, което беше изключително важно за нас след дългата и мъчителна раздяла при раждането на по-голямото ни дете, което той видя за пръв път на изписването, почти 6 дни след раждането ѝ. Христо успя да пререже пъпната връв и да посрещне сина си още в първите минути и часове, да се опознаят и да ме подкрепи. Единственото, което ни липсваше беше дъщеря ни, която се наложи да остане с моите родители. Неонатологът ни информираше постоянно за всичко около И., с който ние изобщо не се разделяхме и следеше внимателно състоянието му. Зебрите и Ася идваха да ни виждат и да помогнат, ако има нужда, а всички в отделението полагаха усилия да се чувстваме добре и комфортно, за което сме им изключително признателни.
Благодарни и признателни сме на всички, които ни подкрепиха в този момент и преди това.
Цялото ни семейство ще е вечно и сърдечно благодарно на Илона и Йоана от Акушерски кабинет "Зебра" за всичко, което направиха за нас, за всичко, което правят за жените в България, за акушерството и за това, че ако не беше надеждата, която носят със себе си, появата на И. можеше и да не ни се случи скоро. Обичаме ви!
Благодарим и на д-р Марта Дончева, без чиято подкрепа и професионализъм нищо нямаше да се получи - вие сте безценна!
Благодарни сме и на д-р Петър Игнатов, който следеше бебето от самото начало и ни обясняваше всичко винаги!
Благодарим и на Ася Демирева IBCLC, чиято щедрост и доброта нямат ама никакви граници, че отвори безусловно сърцето и дома си за нас.
Благодарим на АГО Света София за грижите, отношението, уважението към нуждите ни и за разбирането, че раждането е семейно събитие.
Разбира се, благодарни сме и на специалистите, на които разчитахме в Русе - д-р Шишкова, АГ + акушерка Иванова и д-р Дамянова, ендокринолог
И не на последно място - благодарим на семействата си и близките си, че изтърпяха моя обичаен нрав и всичките ни тревоги и капризи през тези месеци, че ни подкрепиха и окуражиха.
И това, мили хора, е начинът, по който сработва акушерският модел на грижа - прави много хора радостни и помага да излезете от болницата не само здрави физически и психически, но и безкрайно щастливи, уверени и спокойни.
Comments